Много дълго време имах навика да купувам обувки 41 номер. Аз нося 39/40 в зависимост от модела. Първите ми купени обувки се казваха Ореховите черупки. Бяха 41 номер с огромен висок и четвъртит ток, аз бях може би 9-10 клас. Купих ги от един магазин до Пощата. Обувах ги в къщи. После ги свалих в мазата. Продължих с покупките на големи обувки, предимно намалени или на промоция. Веднъж влачих дори от Солун някакви Пиер Карден, купени на смешни евра. Никога не се бях замисляла на по-дълбоко ниво, защо го правя? Обожавах да ми дойде някой на гости с големи обувки и да си “поседя” малко в тях. 

Влизайки в сесия, какво си спомних?

Когато бях малка, никога не ме изпращаха на зимен или летен лагер. Вечно за мен нямаше, три деца, за кого по-напред храна, камо ли нещо друго. Да, имаше – Оздравителното Училище в Суворово, болница, в която лятото пращаха деца с ревматизъм. Не мисля, че съм имала ревматизъм, просто е било безплатно. Как го мразех това Суворово.

Обаче, някак си ми се усмихна щастието и в пети – шести клас ме записаха на зимен лагер до яз. Антон Иванов. В последния ден занесох парите. В петък вече тръгваме, Зорка няма ботуши. Отиваме в Детмаг, всичко обрано, рафтовете празни, аз плача… Не стига, че лятото ходех със служебните сандали на мама от Хранителни стоки, онези белите, с дупки и връзки – мразех ги от дъното на душата си, а сега таман са решили да ми купят ботуши и няма. Вечно ми се отговаряше с няма. Който помни едно време знае – обикаляш по Карл Маркс трите магазина и няма какво да си купиш, освен в дена, в който носят стока. Та, на един рафт самотно седят ботушки над глезена, велурени, жълто-кафеви апрески, подплатени с някаква изкуствена кожа. 41 номер. И доста скъпи. Ами купи ми ги мама, то друго нямаше, а вечерта влака тръгва за София. Стисках ботушите в прегръдката си, хем ги мразех, че са големи, хем ликувах неистово, че и аз най-сетне имам ботуши. Натиках вестници отпред, хлопаха ми малко, но се ядваше. Стигнахме хижата, излязохме да играем, след 20 минути апреските се бяха накиснали, разширили и оставаха в снега. Беше невъзможно да вървя. Прибрах се. Нямах други обувки. Нямаше и как да изсъхнат бързо. Вечерта не отидох в дискотеката, ботушите бяха все още мокри и още по-големи. Мразех ги, мразех се, мразех родителите си. Не разбирах защо на мен? Защо другите имаха, а при мен вечно със зор стават нещата? Някой ми каза, че дори името ми е такова. ЗОРница. И аз го приех.

Тази случка бе оставила огромна травма в моята душа. Наглед нищо и никаква, но аз пораснах и продължих да “нося” 41 номер обувки, вече чрез подаръци на приятелки.

Другата страна на проявление на тази травма беше, че щом станах самостоятелна икономически, аз имах средно около 60 кутии с обувки. Стоножка бях. 
След тази сесия аз престанах да купувам големи обувки. Все пак имам около 20 кутии с обувки. 
И Името ми ЗОРА, ЗОРНИЦА.